РАДОСТТА ОТ МУЗИКАТА - специален концерт

Бернхард Гюлер диригент
Йоръм Сон пиано

Джордж ГЕРШУИН (1898-1937) – Един американец в Париж (1928)
Джордж ГЕРШУИН – Концерт във фа (1925)
Allegro
Adagio - Andante con moto
Allegro agitato
Самюъл БАРБЪР (1910-1981) – Адажио за струнен оркестър (1937)
Ленърд БЪРНСТЕЙН (1918-1990) – Симфонична сюита On the Waterfront (1958)
Париж е Мека и Медина за младите американски композитори от 20-те и 30-те години на ХХ век; а техният пророк е Надя Буланже. Сред тези млади поклонници са Джордж Енсл, Елиът Картър, Аарън Копланд, Роджър Сешънз, Коул Портър и още много. Заниманията с Буланже са били нещо като печат за композиторска правоспособност при завръщането в страната на неограничените възможности. Строго погледнато, Гершуин не е учил при знаменитата педагожка, тъй като тя отхвърля молбата му с аргумента, че не иска да да обуздава яркия му и профилиран талант чрез излишни академични процедури. Морис Равел, към когото Гершуин се обръща с желание за частни уроци, също не се съгласява, пишейки в писмото-отказ знаменитото: Защо Ви е да се второразряден Равел, след като така и така сте вече първокласен Гершуин. Все пак престоите във френската столица не са бозполезни – по време на втория от тях, Гершуин започва своя „рапсодичен балет“ Един американец в Париж, пиеса с леки импресионистични повеи, изпълнена за първи път на 13 декември 1928 под палката на Валтер Дамрош. Музикалният „сценарий“ на пиесата е извънредно плътен. Според автора той има повече общо със съзерцанието на Хъдзън Бей, отколкото с препускащия vie parisienne, с чудесно предадените бибипкания на такситата – две къси, едно дълго. Може да се различат следите от триделност във формата, чийто централен дял (blues tempo) представлява една особено вдъхновена медитация. Много съм привлечен от блуса, обяснява Гершуин. Спомням си колко пъти съм изпитвал носталгия по него, и ето че идеята ми се яви: „Един американец в Париж, тъгата по дома, блусът…“. Има епизоди, които напомнят Левия бряг (на река Хъдзън)… Среща с приятел, остатъчна потиснатост – и ето, че всичко тръгва като по вода. Докато си в Париж, бъди парижанин! Отзивите след премиерата не са така единодушни както преди; спорадичните обвинения във „вулгарност“, „несвързаност“, „липса на консистентност“, „скука“ срещат възторжените реакции на хора като Франсис Пуленк и Артуро Тосканини. Един американец в Париж маркира не само нов етап от развитието на „класическия“ Гершуин, но дава начало и на диригентската му кариера: той дирижира първото парижко изпълнение през 1929.
…замислих се, колко често странстванията стават предмет на композиторското вдъхновение – Турчин в Италия, Италианка в Алжир, Харолд в Италия, (руснак) В степите на Средна Азия, Бай Ганьо във Виена, Един шоп в Испания. И все пак днес – Един Американец в Париж.

Рапсодия в синьо – или по-правилно – Рапсодия в стил блус, Блус-рапсодия от Джордж Гершуин е изпълнена на 12 февруари, 1924 в Еолиън хол; сутринта на 13 февруари Якоб Гершовиц, е вече Джордж Гершуин. И е знаменит. Сред присъствалите на съдбовния концерт, озаглавен An Experiment in Modern Music, е и тогавашния диригент на Ню Йоркския симфоничен оркестър Валтер Дамрош. На 13 февруари, освен, че се събужда знаменит, Гершуин получава поръчка от Дамрош за написване на клавирен концерт. Условията на поръчката включват това, композиторът сам да оркестрира пиесата (припомням, че Рапсодията е оркестрирана от Фердинанд „Фреди“ Грофе), тя да е във формата на класически тричастен концерт и, естествено, премиерата да принадлежи на  Ню Йоркския симфоничен оркестър. Под пресата на крайния срок за изпълнение на поръчката, Гершуин се обгражда с учебници, наставления и трактати по теория на композицията, анализ, хармония и оркестрация и започва спешно самообразование, доколкото е усещал пропуски във владеенето на тези дисциплини. Има нещо абсолютно трогателно в това скромно прилежание, с което eдин от царете на Tin Pan Alley заляга над учебниците с вярата, че те ще подобрят таланта му. Зает и с написването на три мюзикъла за Бродуей, Гершуин успява да скицира Концерта едва през лятото на 1925 след пътуване до Лондон. Първоначалните ескизи носят заглавието New York Concerto, композирането на всяка от трите части отнема около месец, а партитурата е завършена на 10 ноември. Щастливо обстоятелство е, че композиторът може да работи необезпокояван в един от предназначените за репетиции котеджи на Chautauqua Institution, благодарение на любезността на колегата си Ърнест Хътчисън.  Гершуин наема за своя сметка 55-членен оркестър, за да просвири новата си пиеса в Глоуб тиътър. Валтер Дамрош също присъства и дава съвети, съобразявайки се с които, Гершуин прави някои купюри и редактира дадени места.
Според вестникарски репортер, присъствал на черновата репетиция, лулата на Гершуин "ту влизаше в устата му, ту я използваше, за да посочи с укор онези оркестранти, които не се справяха със суинга в произведението.“ Концертът във фа ясно показва скока в развитието на Гершуин като композитор. Освен оркестрацията, този напредък се вижда и в изкусните тематични връзки между трите части; тези фини връзки, макар и да не лежат на повърхността, осигуряват интегритета на музиката и се коренят в класическата традиция. Самият Гершуин описва Концерта си по следния начин: Първата част използва ритъма на чарлстон. Тя е бърза, пулсираща и представя младия и ентусиазиран дух на американския живот. Започва с ритмичен мотив в тимпаните. Главната тема е произвестена от фагот. По-късно пианото въвежда втората тема. Втората част носи поетична, нощна атмосфера, която може да се сравни с американския блус, но в чистия му вид, а не във вида, в който обикновено се третира днес. Финалът връща стила и духа на първата част. Това е оргия от ритми, която започва яростно като запазва темпото си докрай.
Адажио за струнни от Самюъл Барбър е безусловно неговата най-известна пиеса, пиеса, чиято популярност надминава тази на автора й. „Адажио от Барбър“ е понятие, сливащо в едно автор и опус. Според някаква класация – струва ми се, на BBC, Адажио-то е обявено за „най-тъжната класическа музикална пиеса“. Но що е тъжно в музиката? Може би си струва да се прочете мнението на Стравински по този въпрос, изложено в цикъла харвардски лекции (по въпроса Що е класик се е изказал отдавна Т. С. Елиът.) Пиесата представлява авторска транскрипция на втора част от Струнен квартет оп. 11. Първото прозвучаване на транскрипцията е на 5 ноември 1938 в радиопредаване с публика, излъчено от знаменитото нюйоркско студио 8H; дирижира Артуро Тосканини, който веднага включва Адажио-то  в програмата на европейското и южноамериканското си турнета. Критикът Алигзандър Джей Морийн говори за музиката като за „пълна с патос и пречистваща страст“ и като за такава, която „не може да остави очите сухи“. Отново се сещам за Стравински… Констатираната от чехословашко-френския писател Милан Кундера хипертрофия на душата, както и зараждането на homo sentimentalis, очевидно не са съвсем нови явления и очевидно са подържани от критиката. Главният обожател на пиесата е авторитетният Олин Даунс. Според него успехът на Барбър е в това, че „музиката е честно написана от честен музикант, който не се стреми към претенциозни ефекти и не се държи като писател – независимо кой – който има под ръка ясна, къса, достъпна дума, но търси в речника най-дългата.“ Олин Даунс, впрочем е автор на гръмкото твърдение, че музиката на Веберн няма никаква стойност и пред него той предпочита композитора Луи Грюнберг (??).
Адажио от Барбър е любима на милиони и милиони хора по Земята. В това число – навярно и на хомофоби, които и не подозират, че пиесата е запечатала в себе си нещо от лиричната връзка на автора й с Джанкарло Меноти. Но такава е силата на изкуството. Накрая бих искал да приложа списъка с видни личности на чиито погребения е звучало Adagio for Strings – но той е толкова дълъг, че скромното място би се оказало далеч недостатъчно. За популярността на музиката говорят и многобройните транскрипции за най-различни инструменти и състави, в това число и авторската транскрипция за хор под името Agnus Dei.
 
Въпреки жанровото определени „сюита“, Симфоничната сюита от филма On the Waterfront (На кея) е по-скоро красива в целостта си едночастна творба (теоретиците наричат това „слята сюита“), отколкото сбирка от къси пиеси. От началното препускащо presto barbaro до трагичния напев от оплаквателния финал, тази партитура на Ленърд Бърнстейн е наситена с драматично напрежение.  Музиката, която  Бърнстейн композира към класическия филм на Елия Казан – изгаряща драма, разиграваща се сред доковете и гетата на следвоенния Хоубокън, Ню Джърси – служи само за отправна точка за симфоничната сюита, която се развива повече по законите на самостойната, отколкото на илюстративната музика. В текст, публикуван в Berkshire Eagle – текст-въведение към партитурата, Бърнстейн отбелязва, че: основният материал на сюитата премина през многочислени преображения, следвайки обаче доколкото е възможно течението на събитията във филма.  Биографът на композитора, Хъмфри Бъртън отбелязва, че подобен подход е сходен с този в симфоничните поеми на Лист; нещо повече, On the Waterfront може да се разглежда като днешен еквивалент на увертюрата-фантазия Ромео и Жулиета на Чайковски – чийто великолепен интерпретатор е диригентът Бърнстейн.
Медиите обичат Йоръм Сон и често я наричат „месията на пианото“. Сценичното й присъствие е ярко и магнетично. „Грация, кристален тон“ – това са част от определенията за нейното свирене. Учи пиано в Корейския национален университет, след което продължава обучението си в Хановер при Ари Варди. Попада под светлината на прожекторите през 2004 г., когато се появява като солист на Нюйоркската филхармония по време на турнето й в Азия под палката на Лорин Маазел. Четири години по-късно Маазел я кани отново за солист. Йоръм Сон има сребърен медал и награда за най-добро изпълнение на камерна музика от конкурса „Ван Клайбърн“, последвана от Втора награда от конкурса „Чайковски“ в Москва и награда за най-добро изпълнение на специално написаната от Родион Шчедрин творба и третото място на международния конкурс „Артур Рубинщайн“. Била е солистка на Израелската филхармония, Оркестъра на Маринския театър, Academy of St Martin in the Fields, както и с филхармониите на Санкт Петербург, Варшава, Ротердам и Сиатъл с диригенти като Валери Гергиев, Дмитрий Китаенко, Кийт Локхард и Юри Башмет. Изпълненията й от конкурса „Ван Клайбърн“ са издадени на диск от Harmonia Mundi, за които вече е записала интегрално на етюдите на Шопен. Изнасяла е рецитали на престижни фестивали в Безансон, Любляна, Портлeнд, Фестивала на Гергиев в Ротердам и на летните фестивални дни в Бад-Кисинген, където печели така наречената Клавирна олимпиада през 2008 г. – награда, определяна от най-добрите музикални критици в Германия.
 

Концертът е включен в Абонаментен цикъл "Сила и дух"