LA CAMPANELLA

САША ГЬОТЦЕЛ (Австрия)
диригент

ТЕДИ ПАПАВРАМИ
цигулка

Програма
ВЕБЕР – Увертюра „Вълшебният стрелец“
ПАГАНИНИ  - Концерт за цигулка и оркестър N2 La Campanella
Allegro maestoso
Adagio
Rondo "La Campanella"
ДВОРЖАК – Симфония N7
Allegro maestoso
Poco Adagio
Scherzo: Vivace
Finale: Allegro

Роденият във Виена САША ГЬОТЦЕЛ първоначално е бил цигулар, но постепенно се ориентира изцяло към дирижирането. Имал е шанса да се учи от личности от ранга на Зубин Мета, Рикардо Мути и Сейджи Озава. Следват първите ангажименти с Филхармонията на Бирмингам, с Берлинската филхармония, със Симфоничните оркестри в Шанхай, Токио и Москва. Поканен е да представи изцяло „виенски програми“ с оркестрите в Ню Йорк, Балтимор и Торонто. През миналия сезон Саша Гьотцел дирижира за първи път в Италия, Холандия и Дания, тогава е и дебютът му на прочития фестивал във Залцбург. Той е на пулта по време на така-наречения Freedom Concert в Амстердам – събитие, предавано директно по редица европейски телевизии. Саша Гьотцел редовно дирижира оперни концерти и постановки, работил е с Анна Нетребко, Пласидо Доминго, Хосе Карерас, Рене Флеминг, Веселина Кацарова. Той е главен диригент на оркестъра в Куопио (Финландия) и артистичен директор на Симфоничния оркестър Borusan в Истанбул, като същевременно е чест гост-диригент на фестивала Pasific Music, основан от Ленард Бърнстейн. Има многобройни телевизионни прояви, сред които се открояват записите на творби на Макс Брух и Нино Рота. Саша Гьотцел е високо ценен като автор на аранжименти за различни състави, към него са се обръщали и Хосе Карерас, и Рамон Варгас, и  Ensemble Wien.

КАРЛ-МАРИЯ Фридрих Ернст фон ВЕБЕР е роден в Олденбург през 1786, умира преди да навърши 40 години, през 1826 в Лондон. Композитор, пианист, диригент, музикален критик, съвременник на Бетовен и Росини, той е един от ярките представители на немския романтизъм. Създава и утвърждава немските традиции в операта, комбинирайки италианската мелодичност с атмосферата на немските народни приказки. Пее се на немски, а сюжетите се търсят не само във фолклора, но и в литературни източници. Оперите на Вебер сякаш пресъздават на сцената приказките на братя Грим. Един от бисерите в неговото творчество безспорно е „Вълшебният стрелец“. Самият той не е очаквал огромния успех на тази опера – само през първата година след премиерата в Берлин през 1821 тя се играе във Виена, Лайпциг, Карлсруе, Прага, Копенхаген. Две години по-късно вече е поставена в четири театъра в Лондон и в Театър Одеон в Париж, а до 1850 е преминала морета и океани и радва публиката в Сидни, Рио де Жанейро и дори Кейптаун. Тази опера е поредното събитие в живота на Вебер, което води до сравнения с Моцарт, с когото са дори и малко роднини, след като братовчедката на Вебер Констанс се жени за залцбургския гений. Вебер е роден в годината на премиерата на „Сватбата на Фигаро“, а сам пише първата си опера едва 14-годишен. И той като Моцарт има бляскава кариера и като композитор, и като пианист-виртуоз. Но моменталният успех на „Вълшебният стрелец“ си е запазена марка на Вебер. А увертюрата към операта, в която е заложена цялата красота и цялата музикална приказка приказка, която предстои да се разкрие пред публиката, има свой собствен (доста натоварен) концертен живот. Основните мотиви в нея са от теноровата ария из първо действие и партията на сопраното от второто, изпълнена с щастие и радост от живота.
Италианският цигулар и композитор Николо ПАГАНИНИ (1782–1840)  е бил изключителна личност, без аналог до този момент в музиката. Той превзема европейски сцени като ураган, като концертите му са били истински спектакли, зад които се крият години подготовка. Още с излизането си на сцената Паганини е омагьосвал сякаш всички в залата. Безспорен и безкомпромисен виртуоз, той оставя след себе си творби, които и до днес сякаш предизвикват цигуларите да си „премерят силите“. В своето време Паганини променя представите и вдъхновява мнозина. За него Лист възкликва – „Какъв мъж! Каква цигулка! Какъв музикант!“, но и „Господи, какви страдания се крият в неговите четири струни“. Паганини е бил концертмайстор в двора на Наполеон, в Лука и Флоренция, след което се отправя на своето знаменито, подготвяно с години турне из цяла Европа. Неговата „нечовешка“ техника и силата на сценичното му присъствие често сякаш оставяли в сянка дарбата му на композитор. Неслучайно обаче Росини и Берлиоз са били негови приятели и почитатели. Отвъд показността, у Паганини се открива един свят, пълен с красиви мелодии,вдъхновението за които се крие в оперното белканто, което Паганини съумява да „преобрази“ и превърне в „арии“ за цигулка. Самият той е познавал инструмента до съвършенство (не само цигулката, но и виолата, като Паганини е притежавал няколко образци на Страдивариус и Гуарнери). Освен знаковите 24 каприза за соло цигулка и многобройните кратки и ефектни пиеси, той оставя след себе си и  своите цигулкови концерти. Вторият от тях е написан през 1826 и се превръща в задължителен елемент от изявите на Паганини. Прекрасна творба, в която мелодичната дарба на компзитора има своята ярка изява редом с виртуозните „фойерверки“. Откриващото Аllegro maestoso  e традиционно като форма и представяне и развитие на двете теми, но изисква пълен набор от технически умения от своя изпълнител. Втората част е ярък пример за „оперността“ при Паганини – една каватина, с цялата красота на лирична опера ария. И така стигаме до прочутото финално Rondo a la chochette, в което Паганини премахва всички бариери пред своето въображение и променя представите за възможно и невъзможно. Ще мине доста време преди Сарасате и Изаи да създадат творби, които да се мерят по трудност с това рондо, известно като La Campanella (оттам идва и името на целия концерт), което и до днес си остава сред най-бляскваите и „взимащи ума“ на публиката творби в историята на музиката. А La Campanella или La Clochette е името на едно звънче, с което се обозначава всяко завръщане към темата в това рондо, звънче, чиято звучност се имитира на моменти в оркестъра и с помощта на хармоника. Така че има много за слушане, за възхищение и за откриване!

Историята на симфониите на Антонин ДВОРЖАК (1841 – 1904) е много интересна. Първата от тях композиторът пише още през 1865, когато е на 24. Изпраща я на конкурса на композитори в Германия и партитурата е изгубена. Дворжак така и не я чува изпълнена, тя е открита за широката общественост едва през 1923, а за първи път е изпълнена през 1936.  Двете си следващи симфонии Дворжак изпраща (заедно с други творби) на проутия тогава конкурс в Австрия. Там председател на журито е Брамс, който е изключително впечатлен и Дворжак получава тази нагада три пъти (1874, 1876, 1877). Четвъртата симфония е изпълнена през 1874 при това под палката на Сметана, но е издадена едва след смъртта на Дворжак. Петата симфония на композитора е посветена на Ханс фон Бюлов, а Шестата е написана за Виенската филхармония и тогавашния й диригент Ханс Рихтер. На практика тя е първата мащабна симфонична творба на Дворжак, която приковава вниманието на европейската музикална общност. Четири години по-късно, през 1884, стигаме и до Седмата симфония в ре минор, която ще прозвучи тази вечер. Тя е седмата, създадена от композитора, но едва втората публикувана. Нейната история започва с едно пътуване на Дворжак до Лондон по покана на Кралското филхармонично общество, което скоро след това го избира за свой член и му „поръчва“ да напише симфония. Той не се захваща веднага с творбата, минават цели шест месеца, но след това музиката започва да се „излива“ върху нотния лист със забележителна бързина – само за три месеца симфонията е готова. Дворжак композира с мисълта за Третата симфония на Брамс, която наскоро е чул и от която е изключително впечатлен. Така Брамс за пореден път играе важна роля в живота на Дворжак. Въпреки краткия период на написване, творческият процес не е лесен – в ръкописа се виждат задрасквани, променяни, недовършени дори пасажи. През февруари 1885 Дворжак пише до Фриц Шимрок (издателят на Брамс, на когото той препоръчва Дворжак), че работи върху симфонията,  и че „не иска да разочарова Брамс“.  Седмата симфония е готова на 17 март и впечатлява със своята мащабност, завършеност и с демонстрацията на голямо композиторско майсторство във всяко едно отношение. Тя представлява един нов етап в разивитието на Дворжак – той е по-зрял, по-задълбочени са търсенията му, „отърсил се е“ от всичко ненужно и се е концентрирал върху същността на музиката. Критиците още тогава поставят Седмата симфония редом с образците  на Шуберт и Брамс. Само Шимрок би предпочел още едни „Славянски танци“, като тези които е издал и които се продават с лекота. Но Дворжак е минал в друга категория. За щастие, премиерата на симфонията в Лондон (в залата „Сейнт Джеймс“ на 22 април 1885) е знаменателна. Дирижира самият композитор, а публиката е във възторг. Затова възприема трите хиляди марки, предложени от Шимрок за издаването на творбата, като обида, при това в комбинация с идеята да бъде изписван с „немското“ Антон вместо оригиналното Антонин. В крайна сметка, намират компромис под формата на съкратеното неутрално „Ант.“
Интересна е историята, която Дворжак разказва за темата на първата част – тя се появява, докато чака на гарата в Прага пристигането на влак със сподвижници, подкрепящи идеите за независимостта на Чехия. Изобщо атмосферата на пристигащи и занимаващи влакове често е съпътствала Дворжак, затова и след като се премества в Ню Йорк, той обича да наблюдава влаковете за Бостън. И така, първата част на симфонията е „нахвърляна“ само за пет дни. Дворжак пише на свой приятел, че „не може да мисли за нищо друго и се надява, че Бог ще помогне тази чешка музика да развълува света“. Великолепно разработени са и двете теми, богата и щедра е оркестрацията, но всичко се развива много стегнато и концентрирано. Бавната част поразява не само с мелодичните линии и с дълбочината си, но и с начина, по който постепенно разкрива красивия свят, закодиран от Дворжак; едновременно лирична и мащабна, с прекрасни линии, които се открояват при валдхорните, кларинетите и обоите. Следва ярко и не оставящо никого равнодушен скерцо с грабващи ритмически решения, за да се стигне до последната част, в която загатнатите в първата трагични елементи се появяват отново, за да се разрази истинска буря от емоции, която чак на самия финал преминава в мажор и дарява надежда. Слушането на тази симфония е изключително преживяване, насладете му се!

Концертът е включен в Абонаментен цикъл "Класично и патетично"