ПАТЕТИЧНО

Концертен цикъл „Класично и патетично“

ВАХАН МАРДИРОСЯН
диригент

БОРИС БРОВЦИН
цигулка

Програма
НЕНОВ – Токата
ПРОКОФИЕВ – Концерт за цигулка и оркестър N2
Allegro moderato
Andante assai
Allegro ben marcato
ЧАЙКОВСКИ – Симфония N6 Патетична
Adagio—Allegro non troppo
Allegro con grazia
Allegro molto vivace
Adagio lamentoso

ДИМИТЪР НЕНОВ е сред най-интригуващите личности в българската култура. Той е представител на така-нареченото „второ поколение“ български композитори. Творческият му път е нестрадиционен. Роден е в Разград. Учи пиано про проф. Андрей Стоянов, но след тоа заминава за Дрезден за да следва архитектура. Успоредно продължава с пианото при Карл Фелинг, посещава и лекциите по теория и композиция при Теодор Блумер и Паул Битнер в Дрезденската консерватория. След като се диплмира, Ненов се връща в България и работи като архитект  в Министерството на благоустрийството и в Главна дирекция на железниците. Дори специализира (отбово архитектура) в Италия. Едва от началото на 30-те си години се посвещава на музиката. Заминава да усъвършеснтва пианистичните си умения при Егон Петри в Полша; завършва Консерваторията в Болоня. От 1943 е професор по пиано в Държавната консерватория в София и се утвърждава като един от най-добрите български пианисти, концертира активно в България, но и в Германия, Дания, Италия, Полша, свири камерна музика с цигуларите Христо Обрешков, Владимир Аврамов и Петър Христосков, с виолончелиста Константин Попов. Много ярък на сцената, неуморен, помно се една вечер в Първо студио на Радио София, в която изпълнява три от „големите“ клавирни концерти (Петия на Бетовен, Втория на Лист и Първия на Шопен). Пише много рецензии, отстоява естетичните си възгледи, които са често „по-напред“ от времето, в което живее. Той е един от основателите на Дружеството на българските компонисти „Съвременна музика“ през 1933 и негов първи секретар. Димитър Ненов е и първият музикален ръководител на общественото радио в България – Радио София. Музиката, която създава, е силно експресивна, различна, самобитна; не винаги се „вписва“ в схемата, изискваща  фолклорни цитати, при него българските елементи са някак стилизирани, символични.  Ключова фигура в интелектуалния елит на София, Ненов оставя многопосочно и многоплаството композиторско наследство, на базата на което творци от следащото поколение като Константин Илиев и Лазар Николов „проправят“ новаторски пътища за музикално развитие. Димитър Ненов пише своята  Токата през 1939, в края на десетилетието, започнало с Два етюда за пиано оп.11, последвани от клавирния концерт през 1936. Успоредно с Токатата той работи и върху мащабната оратория „Коледа“ за солисти, смесен хор и оркестър. Ненов пише токатата за пиано и тя става репертоарна за почти всички български пианисти, по-късно Лазар Николов, който е негов ученик, я оркестрира за голям симфоничен състав. Ето какво споделя той – „ръководех се от стила на Ненов, разбира се. Исках виртуозността и блясъка на клавирната пиеса да пренеса в оркестъра. Въпроси за „по-съвременно звучене“ не съм си поставял. После като я чух – беше съвсем Неновска“.  

Вторият концерт за цигулка на СЕРГЕЙ ПРОКОФИЕВ е последната творба, която създава преди окончателното си завръщане в Съветския съюз. За него това е време на непрестанни гастроли по целия свят, като успоредно работи върху концерта. Така главната тема на първата част е компзирана в Париж, първата тема на втората част – във Воронеж, като цяло концертът е завършен в Баку, а премиерата  е в Мадрид на 1 декември 1935 година (4 години преди Токатата на Ненов). Диригент е Едуардо Фернандес Арбос, много известен по това време испански диригент, а солист е Робер Соетан, на когото е посветен този концерт. Прочут френски цигулар, той живее точно 100 години, през 88 от които активно концертира. Соетен като малък е бил ученик на Изаи, след това завършва Парижката консерватория, където негов приятел и състудент е Дариус Мийо. Прокофиев и Соетан са имали редица съвместни гастроли в Португалия, Мароко, Алжир и Тунис, така че решението да му посвети този концерт е закономерно. Премиерата е много успешна, съпроводена с викове „Браво“. Творбата „блика“ от мелодични находки, така характерни за прокофиевския музикален свят, в който емоциите варират от гротеска и сарказъм до изтънчена лирика, ритмиката е пищна, изобретателността на композитора в това отношение не знае граници. Тук играта с тембрите в оркестъра е новаторска, а концертът като цяло (и най-вече във вълшебната втора част)  напомня звучността на по-късните на балети на Прокофиев, и най-вече на „Пепеляшка“. Това е време, в което Прокофиев навлиза в неокласицизма и силно се усеща стремежът му към яснота във всяко едно отношение – на фактурата, на структурата, на линиите. Оркестрацията в концерта е прозрачна, на моменти чак аскетична.Такова е и откриването -  семпло и красиво, с мелодична линия в цигулката, „излязла“ от руската народна песенност, докато във финалното рондо (енергично, с типичното за композитора чувство за хумор) се появяват испански елементи, като всяко появяване на темата се „оповестява“ от звука на кастанети.

ПЬОТР ИЛИЧ ЧАЙКОВСКИ (1840 – 1893) сам дирижира премиерата на своята Шеста Симфония на 28 октомври 1893 в Санкт Петербург. Девет дни преди смъртта си.Композира я за шест месеца – от февруари до август същата година. За премиерата Чайковски пише следното в писмо до своя издател Петер Юргенсон – „беше много странно, не беше точно провал, но я приеха някак със съмнение“. Такава е и цялата предистория, която започва година след създаването на петата симфония. Тогава Чайковски пише „ужасно много искам да напиша грандиозна симфония, която да бъде нещо катп венец на моята композиторска кариера. Надявам се да не умра без да го направя“. През 1891 се появяват първи мотиви от програмна симфония, която Чайковски възнамерявал да нарече „Живот“. Виждал я така – „първата част – порив, увереност, жажда за дела; втората – любов; третата – разочарование, а четвъртата – смърт“. През есента на 1892 Чайковски продължава да работи над тази симфония (в мни бемол мажор), даже я завършва, но недоволен от резултата, я унищожава. Но идеята продължава да го вълнува. През февруари 1893 Чайковски оформя нов програмен план за нова симфония. Пише на свой приятели как „по време на едно от пътуванията у мен се появи мисълта за нова симфоия… програмна да, но така, че да остане загадка за всички… и докато пътувах, често я съчинявах мислено, и много плаках“. Решава, че ще я нарече просто „една програмна симфония“. В реалността Шестата симфония се излива върху нотния лист много бързо. Чайковски я започва на 4 февруари и на 24 март е готов с работния вариант, въпреки че често се налага да прекъсне композирането заради различни пътувания, свързани с работата му. Точно педи да се захване с оркестрацията, идва поредната пауза, този път по-продължителна. Той пише 15 пиеси за пиано оп.72, пътува до Москва на два пъти, после до Нижни Новгород и след това потегля към Берлин, Лондон и Париж, където изнася концерти, среща се с музианти, посещава приеми. По това време е удостоен (заедно със Сен-Санс и Григ) с честта да стане почетен доктор на Университет в Кеймбридж. След завръщането си в Русия Чайковски трябва спешно да се заеме с коректури на свои творби, които ще се издават, да скицира Третия клавирен концерт и чак на 20 юли се прибира в Клин, започва да оркестрира симфонията. С възрастта компизиторът става по-неуверен в себе си, това споделя и със своя любим племенник Владимир Давидов, на когото е посветена творбата – „много съм доволен от съдъражанието й, но не съм напълно доволен от оркестрацията, не се получава така , както си мечтаех“. Но на 12 август симфонията е готова, следва хладно приетата премиера. Голямото признание идва дни по-късно, след ненавременната смърт на Чайковски, когато тя прозвучава отново, този път под палката на Едуард Направник. Трагично и патетично. А ето как се появява името на симфонията – в деня след премиерата Чайковски решава, че „програмна симфония“ звучи глупаво. Брат му Модест предага да я нарече „Трагична“, но това не допада на Чайковски. „И изведнъж думата „патетина“ се появи в съзнанието ми – разказва Модест. -  Спомям си – сякаш беше вчера – как стоях до вратата и промълвих думата“ И чува гласа на Чайковски, който казва „Отлично, Мося, браво, патетична“ и докато се усети, композиторът изписва названието на партитурата. Така я познаваме и днес. Една дълбока и красива до болка симфония, за която никога няма да ртазберем със сигурност дали Чайковски е писал, предусещайки своята смърт. Или това е просто историята на живота. Неговия или животът въобще. Музиката не дава конкретни отговори. Дава възможност да съпреживяваме. Приятно съпреживяване, уважаема публика!