СЪДБА И МЕДИИ

ЖАН-БЕРНАР ПОМИЕ
диригент

ЖАН-БЕРНАР ПОМИЕ
пиано

Програма
МИХАИЛ ГОЛЕМИНОВ – Три етюда за симфоничен оркестър и смесени медии
БЕТХОВЕН – Концерт за пиано N4
Allegro Moderato
Andante con moto
Rondo (Vivace)
БЕТХОВЕН – Симфония N5
Allegro con brio
Andante con moto
Scherzo: Allegro
Allegro

МИХАИЛ ГОЛЕМИНОВ е син на именития български композитор Марин Голминов. Роден в София, завършва музикалното училище с пиано, след което учи композиция и хорово и оркестрово дирижиране в Националната музикална академия, като работи много с Константин Илиев. През 1985 се премества в Австрия. Там се занимава електроакустична и компютърна музика при проф. Д. Кауфман, учи композиция при проф. Роман Хаубенщок­ Рамати, оркестрово дирижиране при проф. Карл Остерайхер и пиано при проф. Харалд Осбергер, проф. Ханс Граф и проф. Ю. Уде във Виенската музикална академия. Има творчески контакти с Тон де Леу (Амстердам, Холандия) и Александър Балтин (Москва, Русия). Работи в музикалната издателска къща “Доблингер” и за издателството на музиколозите във Виена (1989 -2000 г.). Реставрира стари ръкописи в музикалния архив на Музикферайн (Виена). Михаил Големинов е създател на много специални шрифтове, които се употребяват в модерната нотация. Основател на Orange Factory (музикално издателство и студио за компютърна музика и музикално оформление). Музиката му се свързва с актуални течения в авангарда и постмодернизма. Пише за различни музикални и артистични формации и ги подпомага със свои идеи; правил е музикалното оформление и е писал музиката на различни постановки в Бургтеатър (Виена); създава музика за инсталации, за видео и web връзки, използва съвременните технически достижения и различните медии за създаванена аудиовизуални спектакли. Получава високи отличия на авторитетни форуми за съвременна музика: “Карл Мария фон Вебер” (Дрезден, Германия) (1983 г.) за Струнен квартет №1; две награди “Хамбахер” (Германия) (1989 г.) за Концерт за тромпет и оркестър и Концерт за пиано и оркестър; Награда на Летния музикален фестивал в Хицакер (Германия) (1992 г.); препоръка за изпълнение от международното жури на Великденския фестивал в Залцбург (Австрия) (1983 г.); финалист е на композиторския конкурс ALEA III, организиран от Училището по изящни изкуства към Бостънския университет (САЩ) (1989; 1991 г.). Произведенията му са изпълнявани на форуми за съвременна музика в Австрия, България, Русия, Франция, Италия, Германия, Япония, Полша, Словакия, Чехия, Америка.
ЛУДВИГ ВАН БЕТОВЕН (1770 – 1827) започва работа по Четвъртия концерт за пиано през 1805 и до юли следващата година е приключил. През март 1807 той сам  го изпълнява (от ръкопис) в двореца на принц Лобковиц. За официалната премиера, готвена за 22 декември 1808 във Виена, Бетовен се обръща към други двама пианисти – първо към Фердинанд Рис, който обаче смята, че не може да го научи за оставащото до концерта време и предлага да изсвири вместо това третия. Засегнат, Бетовен си взима нотите и и дава на Фьодор Щейн,но и той в последния ден преди събитието „бие отбой“ и иска да изсвири (вече изпълнявания от него) трети. Така на Бетовен му се налага да изпълни творбата сам и това е последната му публична изява като пианист. След премиерата именитият критик и композитор Йохан Фридрих Райхарт специално отбелязва „необичанйно високата трудност“ на концерта и „удивителното съвършенство и виртуозност“ на изпълнението на Бетовен. След това този труден и красив концерт е забравен до 1936, когато Менделсон го претворява блестящо на сцената в Лайпциг.На този концерт присъства Роберт Шуман, който е изключително впечатлен и пише, че „седял неподвижно, затаил дъх и не смеел на помръдне от възхищение“. Една от отличителните черти на четвъртия концерт е неговата лиричност, която на моменти в първата, и особено във втората част, преминава в пасторалност, която обаче на свой ред е „изместена“ от ведри проблясъци на танцувалност. И така характерното за Бетовен цялостно драматично развитие, съпътствано със стремителна енергия и блясък С напредването на възрастта той става все по-изобретателен и музикалното му въображение достига нови висоти. Именно в четвъртия концерт той „дръзва“ да започне не с оркестрово въведение, а с партията на пианото – много смел и радикален ход, който малцина се решават „да копират“ дори и след това. За втората част Бетовен (според биографията на композитора, написана от Адолф Маркс през 1859) споделил със свои приятели, че е бил вдъхновен от легендите за Орфей, който с песента си укротил силите на ада, за да слезне в подземното царство при своята Евридика. Така музиката му  развълнуваните емоции постепенно „оттласкват“ всички пречки и прегради. Тази връзка се споменава и от известния ученик на Бетовен, Карл Черни, според когото „слушайки бавната част, човек не може да не се върне към драматичните и трагични сцени от античността“. Тук партията на оркестъра е силна, наситена, в стакато, докато пианото звучи по-меко, по-спято, с богати хармонии. И постепенно оркестърът отстъпва и притихва, само виолончелите и контрабасите се връщат към началната показност. Третата част е по-класическа, а-ла Хайдн, едновременно непретенциозна и запомняща се с лекотата на музикалния изказ. Чак тук Бетовен използва тромпетите и тимпаните и така добива завършеност този най-многолик и уникален сред клавирните концерти на Бетовен, концерт в който композиторът не „сплита“ партиите на пианото и на оркестъра, аз на моменти ги противопоставя и ги „оставя“ да се борят за надмощие. Можем да си представим какво преживяване е било за публиката тогава в Theater an der Wien да чуе за една вечер този концерт, Месата в до-мажор, Хоралната фантазия и цели две симфонии – Пета и Шеста. Само Бетовен.
В тази програма на Софийската фихармония са включени две от творбите, прозвучали на 22 декември 1808. Петата симфония опус 67, до минор е сред най-известните симфонии изобщо в историята на класическата музика и, със сиурност, една от най-често изпълняваните. Тя започва стремглаво да „гради тази се репутация“ от самото начало и особено след рецензията на Е.Т.А Хофман в Allgemeine Musikalische Zeitung, в която той заявява, че „това е едно от най-важните произведения на нашето време“  и я определя като „великолепна и неописуемо дълбока… това дивно творение как неудържимо влече слушателя все по-нагоре и все по-нагоре по стълбата на звуците към духовното царство на безкрая“. Симфонията започва ударно, с тази така прочута поредица от осем тона, които възвестяват (както Бетовен може би е казал, според Антон Шиндлер, на когото мнозина приписват прекалено „романтизиране“ на образа на композитора) как „съдбата чука на вратата“. По-късно Густав Малер, голям познавач и чест диригент на творчеството на Бетовен каже по този повод че „тази фраза за мен далеч не изчерпва огромното съдържание на тази симфония. Бетовен по-скоро е можел да каже за нея – това съм аз“.  И наистина, Петата симфония сякаш е отражение на бурната и неукротима същност на Бетовен. Той започва да я „нахвърля“ върху нотния лист още в края на 1804, но основно се съсредоточава върху нея през 1807, а финалният акорд е написан през 1808. На практика той композира едновременно две тотално различни симфонии – „съдбовната“ Пета и „пасторалната“ Шеста. Междувременно често прекъсва работата си по тях за да напише други належащи творби – първия вариант на операта „Фиделио“, Апасионатата, три струнни квартета, цигулковия си концерт. Всъщност Бетовен се „захваща“ с петата симфония веднага след като приключва третата, след това написва четвъртата, започва и шестата, която приключва заедно с петата (като на премиерата те са с „обратна“ номерация, „Пасторалната“ е пета). За големия композитор това е време на зрелост, на толкова много натрупвания във всяко едно отношение, че дори прогресиращата глухота не може да го накара да „намали темпото“. Тази наситена интензивност, това „хвърляне“ в дълбокото, без подготовка, тази хазартност, които са характерни за петата симфония безспорно са били съвсем ново преживяване за публиката в онези години. Всъщност самата премиера не е кой знае колко успешна. Причините са няколко – програмата е прекалено дълга, оркестърът не е достатъчно подготвен, репетирал е само един ден, а и в залата е студено. Но след това Петата симфония постепеннио заема полагащото й се място. Издадена е през 1809, с посвещения на двама от тогавашните покровители на Бетовен – принц Франц фон Лобковиц и граф Разумовски. Освен „съдбовността“, Петата симфония на Бетовен носи усещане за триумф и е олицетворявала победата по време на Втората световна война – асоциацията е била със знака V за Victory (победа), което е римско пет. Друг интересен факт е, че 30 години след написването й, ритмическия момент на откриването „та-та-та-тааа“ се използва в морзовата азбука за латинската буква V. Но това може да е съвпадение. А може и да е събда.

Концертът е включен в Абонаментен цикъл "Класично и патетично"