ПРЕДВОДИТЕЛЯТ НА МУЗИТЕ

МАКСИМ РИСАНОВ
диригент

МАКСИМ РИСАНОВ
виола

Програма
ТАБАКОВА – Сюита за виола, клавесин и струнни
МОЦАРТ – Симфония N29
Allegro moderato
Andante
Menuetto: Allegretto – Trio
Allegro con spirito
СТРАВИНСКИ – Аполон Мусагет

Добринка ТАБАКОВА е родена в София, но е израснала в Лондон. Завършва Guildhall School of Music, има докторантура по композиция от Кингс Колидж в английската столица, където печели наградата Адам (2007). Световноизвестната звукозаписна компания ЕСМ  издава първия й авторски диск през 2013. Името му е Струнни пътеки (String Paths) и той й носи номинация за наградата Грами. Част от него е и творбата, която ще прозвучи сега в зала „България“, а именном Сюитата „в старинен стил“ за виола и камерен оркестър, в която композиторката сякаш „предизвиква“ Жан-Филип Рамо. Музиката на Табакова е богата на мелодии, чувствителна, емоционало многоспектърна, в нея съжителстват новите тенденции и уважението към традициите. Според западноевропейската критика „духът на Изтока и духът на Запада се редуват и често дори вървят ръка за ръка“. Добринка Табакова е избрана да напише кантата, посветена на 400-годишнината от смъртта на Уилям Шекспир, която да бъде  изпълнена по време на тържествата в родния му Стратфорд-на-Ейвън.
 
През 1774 ВОЛФГАНГ АМАДЕУС МОЦАРТ е на 18 години, а вече има 28 симфонии зад гърба си. Идва времето на 29-тата, която той завършва на 6 април 1774, след пътуванията си до Италия и до Виена (където отива заедно с баща си на гости на Антон Месмер). При завръщането си е поканен за концертмайстор при двора на залцбургския архиепископ. Всъщност само за година (1773 – 1774) той композира 5 симфонии, сред които това е може би най-известната.  В нея кристализира една нова, по-зряла увереност в собствените сили и осъзнаването, че може да налага собствени правила. Тази зрялост вече се усеща в оперите, и в камерните му инструментални творби. Всичко научено, всичко изслушано, всичко, което е оставило (музикална) следа у Моцарт се проявява в тази ла-мажорна симфония. Детските му впечатлителност от музикалната вселена на Йохан Себастиан Бах, квартетите на Йозеф Хайдн, които чува малко преди да започне работата си по 29-тата симфония, са само трамплин за формирането на собствения стил на Моцарт. Тук той открива точния баланс между елегантността и енергията, която блика от самата му същност. Това вече не е лековата тричастна симфония по италиански маниер, а истинска „плътна“ немска, вече четиричастна (с Менует) завършена творба, с изобилие от теми с усложнено развитие и впечатляващи полифонични разработки. Сам Моцарт осъзнава качествата на тази симфония и когато години по-късно се мести във Виена, той моли баща си да му изпрати партитурата, за да бъде изпълнена на Виенските академични концерти (след като я преработва за по-голям състав). Тя започва необичйно меко и плавно (за разлика от характерните за онези времена „ударни“ встъпления), като обаче се усеща една скрита интензивност още при поднасянето на първата тема, последвана от серия свежи мелодични хрумвания, водещи до красив дует-имитация между първи и втори цигулки. Разработката е плътна и концентрирана. Бавната част е показателна за умението на Моцарт да борави с тембрите в сравнително скромния състав на оркестъра. Красота, която спира дъха струи от това Andante, красота с оттенък на тъга, която се разсейва едва в последните тактове. Менуетът е жив, енергичен, искрящ от желание за промяна на статуквото, като Трио-то за малко „дръпва назад“ устрема, водещ към финалното Allegro con spirito. Драматично, с едно ново за Моцарт „вглеждане“ в детайлите, то слага финалната точка на първата „голяма“ симфония на гения от Залцбург.
ИГОР СТРАВИНСКИ е роден през 1882 в Ораниенбаум, близо до Санкт-Петербург. Въпреки че израства в семейство с музикални традиции (баща му е бил оперен певец), и от малък прави опити да пише музика, първите си уроци по композиция Стравински „взима“ чак когато вече е на 20 години. Но затова пък негов първи учител е Николай Римски-Корсаков. Знаменателна е срещата на Стравински със Сергей Дягилев, който подготвя представянето на поредица от руски балетни спектакли в Париж. Той поръчва на младия композитор да напише балет и така се появява едно от най-блестящите му произведения – „Жар птица“,  година по-късно се появява и „Петрушка“, а през 1913 – „Пролетно тайнство“, с чиято скандална премиера в Париж се утвърждава реномето на Стравински като носител на ултрановите тенденции в музиката. Малко преди началото на Първата световна война Стравински заминава за Франция, след което се установява в САЩ. Традиционните руски елемнти (по които го „увлича“ Римски-Корасков) постепенно изчезват от неговата музика и той навлиза в своя „неокласически период“ и все повече св обръща към миналото (и в музикално, и в литературно отношение). Пише балета „Пулчинела“ (1920) по теми от Перголези, концерта си за пиано и оркестър (1924) и творбата, която е включена в тази програма –  „Аполон Мусагет“. Годината е 1927, а балетът му е поръчан от Елизабет Кулидж, богата американка, която някога е мечтала да стане концертираща пианистка. Но вместо тази (считана за неподходяща) за дама от висшето общество кариера, тя се превръща в щедър меценат и Прокофиев, Барток, Равел, Бритън, Копланд и Респии са писали творби за нея. Тя се свързва със Стравински през лятото на 1927, скоро след премиерата на „Едип цар“, и го моли да напише балет, който да бъде изпълненна фестивала за съвременна музика в Библиотеката на конгреса. Има и конкертни изисквания – да е не по-дълъг от половин час, и танцьорите да не са повече от шест. Но пък изборът на сюжет остава за Стравински. И той реализира една своя идея, която от известно време се „върти“ в главата му, а именно да създаде балет, базиран на древногръцката митология, претворен от балетисти  от класическата школа. Той бързо се спира на историята на Аполон, предводителят на музите, от които в балета роли имат три – Калиопа, Полихимния и Терпсихора и нетърпеливо се „хваща на работа“. Първият аложенакорд – този, който „съпътства“ раждаето на Аполон е написан на последната страница на черновата на „Едип цар“. Четири дни по-късно е готов прологът, а в края на септември Дягилев разказва на свой приятел как посетил Стравински в Ница и той му извсирил първата половина от балета, за който композиторът е черпил вдъхновение от френските традиции в барока, и най-вече от музиката на Люли. Поради малкото сценично пространство за премиерата и съответно минималистичния мизансцен, Стравински решава да пренесе този минимализъм и в музиката, Избира да се фокусира върху струнните, а оркестровия рисунък да е максимално изчистен, като контрастите са в в динамиката. И тук идва доказателството за голямото майсторство на композитора, защото крайният резултат е поразителен, а липсата на ефекти сама по себе си се е превърнала в ефект. Липсват и конфликти вразвитието на сюжета, всичко е сякаш едноцветно, бяло, съвършено, дори някак отнесено. Хореографията за премиерата е на Адолф Болм, но след това 24-годишният тогава Жорж Баланчин го поставя в руските серии на Дягилев в Париж. Във френската столица дирижира Стравинвки, костюмите са на Андре Бошант, като през 1929 Коко Шанел сътворява нови. Тази вечер ще чуете музиката на Стравински към този балет, а картинността оставяме на вашето въображеие, уважаема публика.

Концертът е включен в Абонаментен цикъл "Класично и патетично"