DOUCE FRANCE

Жан-Бернар Помие диригент
Жан-Бернар Помие и Стефан де Мей пиано

Франсис ПУЛЕНК (1899–1963) – Концерт за две пиана D-moll, P. 61 (1932)
Allegro ma non troppo
Larghetto
Allegro molto

Сезар ФРАНК (1822–1890) – Симфонични вариации за пиано и оркестър (1885)

Морис РАВЕЛ (1875–1937) – Дафнис и Хлоя (1912) – Сюити №1 и №2
Сюита №1
Ноктюрно
Интерлюдия
Войнствен танц

Сюита №2
Разсъмване
Пантомима
Общ танц
Въпреки че според известното определение българите сме прусаците на Балканите, а според не твърде ласкавото мнение на граждани на същата La Douce France от заглавието на настоящия концерт сме les petites boches – малките фрицове, не може да се отрече огромната културна симпатия, афинитет и влияния, които характеризират отношенията Франция и България. Кой знае – може би очебийните различия в манталитета, мисленето, вкусовете, обществените поведения пораждат – или усилват – взаимните любопитство и симпатия. Защо Douce France? Още повече, че под този слоган попада най-вече Концертът от Пуленк с внезапните си смени на нежност и панаир. Работата е в това – с интерес и обич да опитомиш чуждата култура – и да се оставиш да бъдеш опитомен от нея. Спомнете си какво казваше Лисицата от Малкият принц на Антоан дьо Сент-Екзюпери за опитомяването. И какви прекрасни страници за Франция пише големият български писател, мемоарист и стилист Константин Константинов – преводач впрочем на Малкият принц. Да си спомним, че Любомир Пипков, Боян Икономов, Марин Големинов, Румен Байрактаров, Йордан Дафов получиха в Париж не само познания, но и решаващи импулси и впечатления, както и наставления по вкус…
Douce France / Cher pays de mon enfance / Bercée de tendre insouciance / Je t'ai gardée dans mon cœur!, както пееше Шарл Трене. (Моя страна, моя България – дочува се refraine).
Франсис Пуленк композира своя Концерт за две пиана през лятото на 1932 г., поръчката идва от екстравагантната меценатка Уинарета Сингър, принцеса Едмон дьо Полиняк, в чийто Салон са претърпели премиерите си не една или две от най-значителните творби от първата половина на ХХ век. Пуленк е 33-годишен, което се счита за зрялост, точно тази зрялост той се опитва да демонстрира чрез творбата си. Но Франсис Пуленк – и като персона, и като композитор – е странна смесица от монах и екстравагантен денди, от уличник и богомолец. Съседства като Гърдите на Тирезий и Диалози на кармелитките, Бестиарий и Меса G-Dur, Кокарди и Stabat mater – да не говорим за безпрепятственото съжителство на благочестие и хомосексуализъм, свидетелстват за това.
Такъв е и Концертът – зад псевдокласическите тематични маски изникват гуляйджийски песни à boire, благоговението пред Моцарт се сменя с развълнуваност в добрите традиции на Сен-Санс, ездата през двете клавиатури – със затрогващи в наивната си чистота мотиви... разсеяният поглед на фланьора, внезапно привлечен от един или друг, попаднал пред погледа му музикален обект… La Douce France.
Искате ли да знаете какво стоеше на пианото ми, докато композирах Концерта? – пише Пуленк на Игор Маркевич. – Концертите на Моцарт, тези на Лист, на Равел и вашата Партита.“ Ако партитурите на Стравински, Бах, Рахманинов, Рамо не са стояли на пианото на Пуленк, то това е чиста случайност.
Ето тук привеждам едно кратко и живописно, но и точно описание на Концерта, принадлежащо на Роже Дьотмер: Първата част се състои от експозиция и реприза, които съдържат трохи от били-навремето-популярни песни (сякаш крутони в салата), които допълват жизнерадостните авторски първа и втора тема. Бавният, изпълнен с въздихания централен дял замества разработката, преди Пуленк да се завърне към булевардите и свирещите кутийки.
 Larghetto-то изцяло сваля шапка пред Моцарт... изведнъж първият пианист сякаш засвирва валс-мюзет – при това на пианце-играчка. Средният раздел отново става по-развълнуван, изграждайки звучна кулминация, преди спокойствието да бъде възстановено.
Връщайки ни към настроението на Първа част, финалът започва с пробивни предизвикателни жестикулации; следва нещо, което наподобява автомобил „Алфа Ромео“, вилнеещ по улиците и алеите на дневен и нощен Париж в гонитба на Grand prix, профучавайки покрай маршируващи духови оркестри и мюзикхолове. Тук се появява обаче лирична, още романтична интерлюдия, все едно че „Алфа“-та е спряла за уговорено рандеву в будоара – където ароматите на парфюм и пот се смесват с дима на цигарите Gauloises, след което гонката започва пак – дори още по-оживена от преди.

Роден в Лиеж, белгиец по произход (с френска натурализация), но припознат от френската култура като свой, Сезар Франк е една от крупните, възвишени и симпатични фигури във френската музика на ХІХ век. Неговите студенти, сред които Венсан д’Енди, Ернест Шосон, Анри Дюпарк са го наричали Père Franck, татко Франк. И тази симпатична подробност, и характерът на творчеството му, както и това, че е знаменит органист, някак го свързват с две други важни фигури – Антон Брукнер и Оливие Месиен. Изключително популярен както с големите си опуси като Симфония D-moll, Клавирен квинтет, ораториите Изкупление и Блаженствата, Соната за цигулка, но и с миниатюрни съчинения като Panis Angelicus, Франк остава остава в сърцата на публиката и на музикантите с особения си, бих го нарекъл непорочен романтизъм, със строгата окриленост на фантазията си, с високото изкуство на модулацията; със специфичната, почиваща на хорала и хоралната вариация музикална техника.
Симфонични вариации за пиано и оркестър са композирани през 1885 и са посветени на Луи Диеме, който е и техният първи изпълнител. Пиесата е определяна като „толкова близо до съвършенството, колкото един композитор би могъл да се надява“. Около точната форма и досега се водят дебати. Опусът допуска разглеждането си и като концерт във форма на вариации, и като интродукция, вариации и финал, както и като фантазия с вариационен дял – както, видимо изхождайки от Шубертовите образци, смята Сър Доналд Тови. Ред неща остават загадка за аналитика: дали например темата не е предшествана от една вариация? Безспорни са само майсторството на изграждане, непрекъснатостта на развитието, която е близка до това, което по-късно Шьонберг ще нарече „развиваща вариация“ за разлика от простата колекция от фигуративни преображения на даден тематичен обект; едва ли може да се усъмним и в опорното, но ненатрапчиво присъствие на сонатни принципи. Крайно интересно е построена ритмически прегнантната кода – разраснала се до цял нов дял от цялостната форма финална вариация, самата решена като соната. Началният контраст между агресивните пунктирани фигури на оркестъра и умоляващото соло на пианото толкова силно алюдира началото на Andante от Четвъртия концерт на Бетовен, че приликата едва ли е случайна: вариации върху едно желано сходство, върху един знаменит контраст.  

Странна и чудата фигура е Морис Равел – роден почти на границата на Испания и Франция, швейцарец по баща и баск по майка, човек с непроницаем личен живот, с ръст на Палечко, винаги изискан, почти денди, любител на играчките и механизмите (като Артур Онегер – на парните локомотиви!), вежливо сърдечен с децата, към които се отнася с дълбок интерес и сериозност, самият той – старателно опазващ и култивиращ детето в себе си, педантично прецизен в писането и в отношенията си, ироничен любител на мистериозното, романтик под дълбоко прикритие, тревожен и драматичен – под още по-дълбоко прикритие. Един малък Цахес, наречен Морис Жозеф Равел. Едва ли ще е вярно да наречем Равел продължител на това, което Андре Букорещлиев определя като „тихата революция на Клод Дебюси“. Въпреки че обществената мълва подрежда двамата в един ред, и то под знамето на музикалния импресионизъм. Много неща свързват Дебюси и Равел, твърде много ги и разделят. Нагласата на Равел е по-скоро картезианска, във всяко явление той сякаш вижда модел на онази Голяма машина, която според френския философ движи света. Морис Равел – инженерът на безукорни музикални конструкции, фантастичният майстор на звънящи, цъкащи, пеещи, мъркащи, летящи музикални механизми, изобретателят на фонтани, от които избликва Игра на водата, почтителният архитект на Гробницата на Купрен, ироничният наблюдател на простите страсти, разиграващи се в един Испански час, разказвачът на приказки за Детето и чудесата. Ето няколко сюжета из живота на Равел. Ученик на Габриел Форе в Парижката консерватория, Равел е изключен от композиционния му клас поради академична „неуспеваемост“ – не успява да спечели някоя от необходимите за оставането в класа ежегодни награди по контрапункт или свободно съчинение. Въпреки това той запазва най-добри отношения с Форе и продължава да се занимава с него. Техническото си майсторство дължи на работата си със знаменития Андре Жедалж. Не е случайно, че контрапунктичните техники широко присъстват в творбите на Равел.
Въпреки ръста си (около 1.60), Равел се записва като доброволец и заминава на фронта на Първата световна война. Служи като шофьор на камион, при това на едно от най-страшните места – Вердюн. Получава тежка контузия, която, макар и косвено, води до тежки здравословни проблеми, хронично безсъние и в крайна сметка – до афазията, която го отвежда в гроба. Докато Сен-Санс и други френски композитори, дори и Дебюси, се борят срещу немската музика чрез Дружеството за защита на френското изкуство, Равел се бори със своя мъничък камион сред експлозиите, канонадите, кръвта и отчаянието на фронтовата линия. Поканен да се присъедини към гореспоменатото Дружество, той отговаря: Би било опасно за нашето изкуство систематично да се изолира от това на нашите чуждестранни колеги, това би довело до формирането на някаква си национална котерия. Толкова богато в момента, то би изсъхнало, затворено в собствените си академизирани формули. И отказва участието си в организацията. За да почете паметта на свои приятели, загинали във войната, Равел пише сюитата Гробницата на Купрен.
Равел неколкократно без успех участва в конкурсите за спечелване на Римската премия. При последния опит отхвърлянето му предизвиква обществен скандал, тъй като кандидатът е вече автор на знаменити творби – Игра на водата, Испанска рапсодия, Образи. Скандалът, предизвикан по всички правила на френската журналистика, е известен като Делото Равел. Когато през 1920 правителството решава да награди композитора с Ордена на почетния легион – главно заради военната му доблест, но и като закъсняла публична компенсация за Делото Равел, той отхвърля тази декорация. Бдителният Сати не пропуска да отбележи, че Морис Равел каза „не“ на ордена. Цялата му музика обаче казва „да“.
След големия успех на поръчания от Сергей Дягилев балет Дафнис и Хлое (1912) същият отново поръчва на Равел балет за своите Руски сезони – това е балетът Виена – днес известен като хореографска поема Валсът. Партитурата е отхвърлена от импресариото под претекст, че това не е балет, а портрет на балет. Отношенията са прекратени и когато през 1925 г. при среща Равел отказва да поеме подадената му от Дягилев ръка, последният му обявява дуел. За щастие – несъстоял се. До днес Валсът е от най-изпълняваните оркестрови творби на Равел – една нашироко замислена и безпощадно проведена до катастрофалния си завършек танцова вихрушка, портрет вероятно на преживяното и разбраното по време на войната, портрет предупреждение. Преди войната Равел композира цикъла Благородни и сантиментални валсове – заглавие, нелишено от елегантна ирония. Този цикъл изглежда като предварителна скица на La Valse въпреки отликите помежду им.  
И днес обичта на музикантите и публиката към творбите на Равел не намалява. Благодарни сме му за това, че не се бои да опази красотата в музиката си. За това, че непрестанно разширява границите на тази красота. За великолепната сдържаност, която напуска едва няколко пъти – в клавирната пиеса Скарбо, чийто основен мотив той подтекстова с Quellе Horreur! – Какъв ужас!, в катастрофално-неудържимия срив на механизма на La Valse – повторен другояче, по-оголено и безпощадно в Болеро, в несдържано-величествените жестове на Концерта за лява ръка. Благодарни сме за деликатното и благородно вникване в механизма на детството, за съхраняването на тайнственото, за опазването на мистерията на музикалното създаване. За светлината, изтръгвана от оркестровия механизъм. За очарователното съживяване на нещата, до които се докосва с композиторската си ръка.
А балетът Дафнис и Хлое, една истинска хореографска симфония, е завършен през онази незабравима за музикалната история на ХХ век 1912, годината на Пролетно тайнство, на Лунният Пиеро, Игри на Клод Дебюси, на Багателите оп. 6 на Веберн, на 4 пиеси за оркестър от Барток, Алтенберг-песни от А. Берг. Равел получава поръчка от всемогъщия импресарио и меценат Сергей Дягилев (той прави щото парижани да полудеят по балета) и започва работа по тази своя най-крупна пиеса през 1909 г, за да завърши партитурата през април 1912. Премиерата е в театър Шатле, хореографията е на Михаил Фокин, художник Леон Бакст, главните роли се изпълняват от Вацлав Нижински и Тамара Карсавина, тогавашните абсолютни звезди на Руския балет.
Музиката на балета очевидно има за цел моделирането на една изящна „античност“, античност, видяна с окото на импресионист, който борави с течащи, променливи, обагрени звукови материи и който изгражда музиката си като поредица от променящи се звукови кулиси. Преобладаващият лиричен тон се сменя със зашеметяващите Панически каскади на пиратските войнствени танци или с резките жестове на свитата от горски полубожества или пияни пастири.
Роден за пианист, Стефан дьо Мей обича най-много от всичко да споделя. Да споделя страстта си, деликатното си и умно свирене, своята чувствителна индивидуалност, изостреното си усещане за контакт.
След като получава диплом с отличие от Ecole Normale Алфред Корто и диплом за концертиращ пианист от Консерваторията в Ротердам, Стефан дьо Мей оформя образованието си с отличен атестат по камерна музика от Консерваторията в Монс. Лауреат е на множество конкурси в Италия, Испания, Австрия, Гърция, САЩ, Холандия, името му стои и на афишите на големи музикални фестивали.
Понастоящем Стефан дьо Мей преподава пиано и камерна музика в Консерваторията в Ротердам, Кралската консерватория в Лиеж и в IMEP в Намюр; редовно е канен като гостуващ преподавател в HEMU – град Сион в Швейцария. Дискографията му представлява изкусително пътуване през целия клавирен репертоар и се ползва с жив успех според мнението на международната преса. Един от най-новите му записи, този на Шопеновите ноктюрни, се сочи от американската преса като образцов; артистът не се спира и пред предизвикателствата на новата музика, регистрирайки на дискове композиции на Пярт, Р. Либерман, Лисит и Янсенс. Един от звукозаписните му проекти е посветен на вариациите – от Бах до С. Франк, друг на клавирното танго – с композиции на Пиацола, Брагато, Девреез и Бросе. Търсен партньор за камерна музика, Стефан дьо Мей свири с най-различни ансамбли, като си струва да се подчертае сътрудничеството му с Люк Тоотен и Дамиен Пардон в 
Трио Портичи.

Френският пианист и диригент Жан-Бернар Помие е роден на 17 август 1944 година в Безие, Франция. Той е осмото дете в семейството на селски органист. Баща му е обикновен труженик, но всички в семейството се увличат от музиката. Музиката очарова и всички братя и сестри на Жан-Бернар, а самият той започва да се занимава с нея още от четиригодишен. Първата учителка на момчето е Мадам Козлова, рускиня по произход, възпитаничка на Консерваторията на Харков. На осем години Жан-Бернар за първи път свири пред публика, изпълнявайки Ла-мажорния концерт на Моцарт. След това постъпва в Парижката консерватория, където учи пиано при Ив Нат и Пиер Санкан и дирижиране при Еужен Биго. Участва в майсторския клас на Юджин Истомин. През 1962 година става най-младият финалист на Втория международен конкурс „Чайковски“ в Москва.
Сред записите на пианиста са двойният албум с инвенции и токати на Йохан Себастиан Бах, концертите на Волфганг Амадеус Моцарт, прелюдиите на Клод Дебюси, концертът на Франсис Пуленк и др. Най-известен обаче е с Бетовеновия си репертоар, който включва всички концертни цикли и всички сонати на Бетовен. През последното десетилетие Помие често съвместява на сцената двете роли – на пианист и на диригент. В периода 1996–1999 той оглави британския оркестър Северна симфония. За него английската критика пише: „Абсолютен професионализъм! Неговата интерпретация – и като диригент, и като пианист, носи в себе си отпечатъка на безукорна индивидуалност и трудно бихме могли да си представим по-жив и тънък подход към тази музика, по-увлечен неин прочит, по-смело рубато и елегантна, закръглена фразировка.“

Концертът е включен в Абонаментен цикъл "Ритъмът на..."