РИТЪМЪТ НА АМЕРИКИТЕ

Максим Ешкенази диригент
Саксофонен квартет Сигнум  
С участието на Ана Пападополу и Владимир Пенев актьори

Филип ГЛАС (1937) - Концерт за саксофонен квартет и оркестър (1995)
Боб МИНЦЪР (1953) - Ритъмът на Америките за саксофонен квартет и оркестър (2000)
І. Convergence of French and English
ІІ. Afro-Caribbean
ІІІ. Jazzical
ІV. Confluence
Золтан КОДАЙ (1882-1967) - Сюита  Хари Янош (1927)
Прелюд: Приказката започва
Виенски свирещ часовник
Песен
Битка и поражение на Наполеон
Интермецо
Пристигане на Императора и неговия двор
 
 Концертът за саксофонен квартет и оркестър от Филип Глас е композиран по поръчка и предназначен за Rascher Saxophone Quartet от Германия; премиерата се състои на 1. ІХ. 1995 в Стокхолм, предшествана е от първото изпълнение на версията за квартет (без оркестър) – На фестивала в Шлезвиг-Холщайн през юли същата година. Скоро след това следват американската, британската и белгийската премиери.
Очарователна изненада очаква тези, които намират музиката на Глас за непоносимо скучна. Общият дух на концерта е отпускащо лиричен, с нежни първа и трета част, стоящи в хубав контраст с джазовите втора и четвърта. Първата част е в течащо темпо, ниските инструменти въвеждат три мелодико-ритмични ядра, от които се развива музиката: полюляващи се осмини (във виоли), гмуркащи се половини (фаготи и корни) и хроматични четвъртини (в чели). Четирите саксофона – сопран и тенор в В и алт и баритон в Es – встъпват със същия материал (сопран-саксофонът прибавя бегла осминова тема), като добавят по-късно триолови фигурации, понякога подети и от цигулките. Спокойната, разлята извън пулсация синкопирана музика е подета от солистичния квартет и последвана от приливи и отливи на ромолящи осмини в типичния стил на Глас; прибавят се цигулки и високи духови инструменти. Тези различни елементи се редуват в доста пестеливия край на частта, където низходящите четвъртини на солистите позволяват на музиката спокойно да се оттегли.
Френетичната скерцозна втора част в размер 7/8, с ударите на фус-чинела и с ритмичния си drive,  още в самото си начало показва синкопирана джаз-фигура в баритон-саксофона, с по-нататъшно присъединяване и на тенора. На много малко места саксофоните свирят заедно – обикновено са обединени по двойки: сопран и баритон; алт и тенор; после пък – алт и баритон… и така размяната на партньорите продължава до главния кулминационен момент малко преди края, където седемте осмини във всеки такт са буквално заковани от квартета. Отново обаче едно общо затихване и забавяне на синкопираните ритми довежда до спокоен край.
Бавната трета част, описана от рецензента на американската премиера като „толкова пълна с покой, колкото и една приспивна песен“ не се издига динамически над медзофорте, като при това рядко достига и до тази динамика. Върху повтарящите се четвъртини на фаготи и струнни баси, тенор-саксофонът излага разгърнато, бавно развиващо се безгрижно соло. Цигулкиге отново се връщат към познатия ни полюляващ се осминов акомпанимент, а духовите промушват кратка низходяща фраза от четвъртини и осмини между акомпаниращите фигури. Сопранът и алтът продължават солото на тенор-саксофона, а баритонът встъпва заедно с челестата; достигната е настойчива кулминация, след която солистите и останалата част от оркестъра свирят меко редуващи се Loops. Повтарящи се както в началото четвъртини приключват спокойно частта.
Чести смени на размера, понякога във всеки такт, процъфтяват във финалната част с жизнерадостната й, синкопирано нарастваща тема – „джейзи“ и натрапчива, с определено перкусионно оцветяване. Музиката танцува насред кръжащия акомпанимент. Един смъкващ се надолу пасаж на четиримата солисти бележи средата на пътя, при това обаче темпото не пада; сякаш солистите и оркестъра, изправени на нокти, се хвърлят с главата напред в кулминацията, към внезапния завършващ жест.
В света на джаза Боб Минцър е познато име, обикновено свързвано с активността му като саксофонист, баскларинетист, композитор, аранжьор, лидер на биг-бенд, член на Yellowjackets  и преподавател.
Боб е автор на около 200 аранжимента в досегашната си кариера, аранжименти, изпълнявани по целия свят както от студентски, така и от професионални бендове. Собственият му бенд беше номиниран за четири награди Grammy и спечели наградата за най-добър запис на голям джазов ансамбъл през 2001 с Homage to Count Basie, издаден от фирмата DMP. Музикантът има издадени над 20 солови диска. От 1991 Боб е член на прочутата група Yellowjackets, с която има записани множество дискове. Публикувал е тетрадки с джазови етюди, както и сборници с транскрипции за саксофон, пособие за свирене на саксофон, няколко творби за саксофонен квартет… композира и различни пиеси за оркестър. Пиесата му Rhythm of the Americas  за квартет саксофони и оркестър (или голям духов оркестър) е изпълнена за първи път през 2001 от American Saxophone Quartet and the Националния симфоничен оркестър под диригентството на Ленард Слаткин в Kennedy Center, Вашингтон. Концертиното за тенор-саксофон, струнни и духови е свирено за първи път в Ню Йорк Сити от St. Lukes Chamber Ensemble през 1992. Боб Минцър работи и записва с музиканти като Стийв Уинууд, Джеймс Тейлър, Арета Франклин, Queen. Участва в турнета с Бъди Рич, Тад Джонс, Джако Пасториъс, Тито Пуенте, Еди Палмиери. Сътрудничи си с институции като НюЙоркската филхармония и American Ballet Theatre. Боб е бил сред преподавателите на Manhattan School of Music. От 2015 е диригент на Биг-бенда на WDR – Кьолн.
 Операта, или по-точно – музикалното представление Хари Янош е написана през 1925-26 по пиесата на Бела Паулини и Жолт Харшаньи. Премиерата е на 16. Х. 1926 в Кралската опера в Будапеща, а първото изпълнение на сюитата е на 15. ХІІ. 1927 в Ню Йорк под диригентството на Вилем Менгелберг.
Героят Хари Янош е фантазьор, ветеран от Наполеоновите войни. Ето какво съобщава Золтан Кодай: “Ден след ден седи той в кръчмата, разказва и преразказва невероятните си геройски подвизи. Той е истински селянин и гротескните му измишльотини са смесица от реалност и наивност, от комедия и патос. Въпреки приликите нашият герой не е унгарският Барон Мюнхаузен. Отгоре-отгоре погледнато Хари Янош не е нищо повече от фалшив герой, ала истинската му същност е на поет, евлучен от сънищата и усещанията си. Историите му не са истински, но това е важното. Те са плод на живото му въображение, което сътворява – за нас и за него самия – един красив илюзорен свят… Всички ние мечтаем за великото и непостижимото. Но малцина имат кураж като Хари да изкажат мечтите си“.   
Оркестровата „кихавица“ в началото съобщава – по унгарска традиция – че следва забавна и леко солена история. Съпругата на Наполеон, Мария-Луиза се влюбва в Хари Янош и двете, заедно с годеницата му Орсе, тръгват с каляска на посещение в императорския двор. Дворецът Шьонбрун, свирещ часовник отброява часовете; провежда се парад на оловни войничета. Песен е автентична унгарска мелодия, започната от соло виола, всяка следваща строфа добавя импровизационните фигурации на солиращите дървени духови. Хари и Орсе копнеят за далечния си дом. Наполеон, дочул за изневярата на жена си, се хвърля с цялата си армия за да отмъсти за поруганата си чест. Хари влиза в битка и само с една ръка успява да победи французите, които му се подчиняват да последния си човек. Този последен човек е самият Наполеон. Хари се съгласява този път да не реже главата на пленения вожд: „Само тури подпис под обещание, че няма повече да дразниш нашия Император и да тероризираш света отново – и нека Бог ти помага!“
Музикално това е изобразено чрез комичен куикстеп за медни и ударни с яростно пищящи пиколо-флейти и жалеещ саксофон; след очебийното поражение идва един траурен марш, в който мелодията на куикстепа се преобръща в надгробно ридание на саксофона. Интермецото, в което сякаш се размишлява върху военната победа на Хари, е също тъй подчертано унгарско по характер, както и Песента. И двете части изискват виртуозен цимбалист, комуто създават доста работа. Личи си влиянието на verbunkos (вербункош), вид церемониален танц, произлязъл от войнишката музика, с която австрийците са съблазнявали и рекрутирали селяни за дългогодишната служба в армията. Сега австрийският император и целият императорски двор празнуват триумфа си марширувайки. Но Хари трябва да откаже това удоволствие: очаква го новия му дом, а навярно и Орсе е приготвила вечеря…
 
С младежката си енергия, убедителен талант и необичайни идеи Саксофонният квартет SIGNUM носи нов и свеж полъх на промяна в европейските концертни зали и фестивали от няколко години насам. Без значение дали свирят в Карнеги Хол в Ню Йорк или на заснежените планински върхове на Доломитите, новаторското им чувство и многостранност със сигурност рефлектират не само върху необикновената им програма. Четиримата млади музиканти могат да бъдат чути в класически квартетни формации и продължават да създават вълнуващи, непоказвани до сега съвместни проекти с вдъхновяващо звучене. Четиримата музиканти Блаж Кемперле, Ерик Нестлер, Алан Лужар и Гуерино Белароса се срещат в Кьолн, където основават саксофонен квартет Signum през 2006 година. Саксофонистите получават образованието си в Кьолн, Виена и Амстердам. Печелили множество награди на международни конкурси, между които тези в Лугано и Берлин, в момента концертират в големите зали и фестивали на Европа. През 2013 година дебютират в Карнеги Хол, Ню Йорк.  През 2015 година са канени да участват в голям брой значими фестивали и концертни зали като: Барбикан Център, Лондон; Концертхаус, Виена; Концертгебау, Амстердам; Palais des Beaux-Arts, Брюксел; Гулбенкян в Лисабон; Festspielhaus - Баден-Баден; Люксембургската филхармония; Elbphilharmonie, Хамбург; Konzerthaus - Дортмунд; Кьолнската филхармония; фестивалът в Шлезвиг-Холщайн; La Folle Journée, Нант; а през сезон 2015/2016 участия в Санкт-Петербургската филхармония; Московската филхармония; Tonhalle, Цюрих; Център Паул Клее, Берн; BASF; Musikfest, Бремен; дебютно представяне в Центъра на изкуствата в Сеул. Постоянно търсят нови предизвикателства. Квартетът работи с Форлкерт Уде (ION/Radialsystem Berlin) по продукцията Изкуството на фугата от Бах, както и с партньори като челистите Марио Брунело, Матиас Бартоломю и Хариет Крийг, младия литовски акордеонист Мартинас и пианистите Михаил Лифитс и Жулиен Куентин. През 2016 година плануват да се заемат с музикален театър за деца и подрастващи, създавайки свое собствено шоу Stand by me – the Signum sound experience, визуален концерт за семейства и деца над осемгодишна възраст, на тема звуците, въображението и приятелството, с режисьор Летиция Пенцини. Шоуто се продуцира от Люксембургската и Кьолнската филхармонии. Signum са част от екипа на D`ADDARIO.
Максим Ешкенази има магистратури по цигулка и по оркестрово дирижиране от Университета на Южна Калифорния в Лос Анжелис. Учил е дирижиране при Ханс Беер, Серджу Комисиона,  както и в школата на Пиер Монтьо в Мейн. Участвал е в множество майсторски класове и е работил със световно известните диригенти Пиер Булез, Еса-Пека Салонен, Зубин Мета, Кент Нагано, Майкъл Тилсън-Томас. От 2008 до 20013 г. е втори диригент на Симфоничния оркестър Пасифик, където води образователните концерти на на оркестъра и осъществява множество проекти и премиери на съвременни произведения. Музикален директор на Камерния оркестър и Симфоничния оркестър на училището за сценични изкуства Колбърн, както и асистент-диригент на Оркестъра на Консерваторията Колбърн. Максим Ешкенази също така е Музикален директор и диригент на Младежкия симфоничен оркестър на Бейкърсфийлд. Гост-диригент на Уест Симфони, гост-диригент на Симфоничния оркестър на Хънтсвил, Алабама, Сибелиус оркестър, Националния симфоничен оркестър на Коста Рика. Максим Ешкенази е работил с музиканти като Мидори, Пинкас Цукерман, Шломо Минц, Сара Чанг, Джошуа Бел, Йо-Йо-Ма.

Концертът е включен в Абонаментен цикъл "Ритъмът на..."