ДЖАКОМО ПУЧИНИ - специален концерт

МАСИМИЛИАНО МУРАЛИ
диригент

ТАНЯ ИВАНОВА
сопран

КАМЕН ЧАНЕВ
тенор

КИРИЛ МАНОЛОВ
баритон

Програма
ПУЧИНИ – Вилиси (едноактна опера)
ПУЧИНИ – Симфонично капричио
ПУЧИНИ – Интермецо из второ действие на „Манон Леско“
ПУЧИНИ – „Хризантеми“ за струнен оркестър
ПУЧИНИ – Хор из второ действие „Мадам Бътерфлай“

„Вилиси“ е първата сценична творба на големия италиански композитор ДЖАКОМО ПУЧИНИ (1858 – 1924). Всъщност това е опера-балет, като първоначалният вариант е само в едно действие. Премиерата се състои в Милано на 31 май 1884 в Teatro dal Verme.  Младият тогава Пучини пише „Вилиси“ през 1883 (когато е на 25) за един конкурс за едноактни опери, организиран от издателя Сондзоньо, на който творбата дори не е сред „поощренията“ (според приятелите на композитора това е и защото я е писал толкова в последния момент, че партитурата била почти нечетлива). Така започва кариерата на Пучини, когото след време ще определят като „най-великият оперен композитор след Верди“. Пучини, който започва пътя си в духа на традициите на италианската опера от 19 век, за да достигне до веризма, създавайки някои от най-добрите образци в този стил. Но през 1883 всичко тепърва предстои. Макар и ранна творба, „Вилиси“ впечатлява с драматизма, заложен в нея, с изкусните мелодични линии, като силно се усеща влиянието на Вагнер, особено в яркото „участие“ на оркестъра. Пучини има своите почитатели, сред които и Ариго Бойто, които финансират премиерата на „Вилиси“, премиера, която е изключително успешна. Ето  как лаконичноя описва Пучини в писмо до майка си – „театърът – препълнен; успехът – огромен; очакванията – надминати; 18 поклона; финалът на първата част изпълнен три пъти на бис“.  Този успех води до моментално предложение за издаване на „Вилиси“ от страна на Джулио Рикорди, с което започва едно дълготрайно сътрудничество между прочутия наследствен издател и Пучини. Рикорди обаче поставя условието Пучини да увеличи обема на операта, и така тя получава втора версия в две действия, която е поставена в Торино на 26 декември 1884 и се играе отново 4 години по-късно в Неапол, но този път публиката е по-хладна, затова Пучини продължава да преработва „Вилиси“ до 1892, когато е показана в Хамбург под палката на Густав Малер. Либретото на операта е дело на Фердинандо Фонтана, като в основата е един разказ на Жан-Батист Кар, който пък интерпретира легендата за сирените (считани за славянския еквивалент на русалките).
Пучини е роден в Тоскана, в градчето Лука, в семейство със сериозни музикални традиции – в продължение на 200 години негови представители са все maestro di capella в катедралата „Свети Лука“ в града. Така малкият Джакомо избира музиката „по задължение“. Баща му умира, когато той е едва 5-годишен и хората от града подкрепят семейството и пазят позицията на органист за момчето, което я заема, щом става на 14. Прекалено свободните му и понякога „твърде оперни“ импровизации се харесват на гостите на града, но не и на църковното настоятелство. Но реално едва след като гледа постановка на „Аида“ в Пиза през 1876, Пучини решава да се посвети на музиката. Учи първо в музикалната академия в Лука, като при завършването си представя своята първа по-голяма творба, една меса, която се отличава с ярка музикална изразност, след което е приет вконсераторията в Милано. Така стигаме до 1883 (когато е създадена „Вилиси)  - годината на неговото дипломиране в Миланската консерватория, където негови преподаватели по композиця са Антонио Базини и Амилкаре Понкиели, а произведението, което представя при завършването си – Симфонично капричио – е забелязано и високо оценено от най-влиятелните музикални критици в Милано.
„Манон Леско“ е операта, с която започва триумфалното шествие на Пучини, началото на неговите големи успехи. Тя е поставена 10 години след написването на „Вилиси“ – през 1893 в Торино. Но какво се случва през тези години – втората опера на композитора „Едгар“ първоначално е харесана от публиката, но критиката е безжалостна и вниманието към нея бързо отшумява. Пучини се влюбва в Елвира Бонтури, която обаче е омъжена. По това време католическата църква не разрешава разводите, но независимо от това Елвира се решава да заживее с Пучини, като взима и двете си деца. За композитора идва време за щастие, а има и време и удобства за работа – къщата на брега на Торе де Лаго. Както е влюбен в Елвира, така се влюбва и в историята на Манон Леско и кавалера де Грийо, разказан в романа абат Прево, история за любов, което помита всички преради и предразсъдъци (тук Пучини намира и аналогии със собствената си съдба). И независимо от съветите и увещанията да потърси друг сюжет, защото този вече е пресъздаван на оперната сцена от Обер и от силно популярния тогава Жул Масне, Пучини пише своята „Манон Леско“. „Тя ще бъде съвсем различна, като друга сестра. „Манон“ на масне е по френски напудрена, а моята „Манон“ ще бъде италианска – истиснки страстна“ – казва той. И печели сърцата на всички – на публиката, и на критиката. „Куриере дела Сера“ пише, че „Пучини е гениален по италиански… неговата песен е песента на нашата артистична чувственост“. На 35 одини Джакомо Пучини е открил своята зрялост, която струи от всеки тон в „Манон Леско“, а красотата на интермецото, което ще чуете, ще ви остави без дъх и ще ни припомни неговото чисто оркестрово майсторство.
Смята се, че Пучини е написал миниатюрата „Хризантеми“ за една вечер в началото на 1890 (три години преди „Манон Леско“). В италианские традиции хризантеми се носят на погребение и на практика това е една елегия, посветена на Амедео ди Савоя, италиански благородник, който за кратко е бил крал на Испания през 1870. Пучини пише „Хризантеми“ в нелек за него творчески момент, след неуспеха на „Едгар“. Това не е първият му квартет, като студент в Милано Пучини композира три малки менуета и скерцо за струнен квартет и реално почти всички теми от тях той развива в оперите си. „Хризантемите“ могат да се чуят в „Манон Леско“ – тъжната откриваща тема е в основата на оркестровата партия в четвърто действие, а втората тема е вплетена в дуета на двамата влюбени в затвора.
И финалът на тази вечер, посветена на Пучини, е за „Мадам Бътерфлай“ – операта, с която завършва централния период в творчеството на Пучини, време на успехи, търсения и новаторство. Идеята за написването й се появява при пътуването на Пучини в Лондон за представянето на „Тоска“. Там той отива на театър, гледа пиесата „Гейша“и дълбоко трогнат и впечатлен от многопластовия характер на главната героиня. Така той става един от първите композитори, които  „взимат“ сюжет от Япония, въпреки че пиесата е американска. Пучини е запленен от възможността да предаде далекоизточната атмосфера чрез различни похвати в боравенето с инструментите, съчетанията и нюансите в оркестъра. Премиерата на „Мадам Бтерфлай“ в Ла Скала е истински провал. До голяма степен това се длжи на твърде дългата и протяжна втора част. Пучини преработва операта и само 4 месеца по-късно тя е поставена триумфално с Бреша. И името на Джакомо Пучини окончателно влиза в галерията на „най-големите композитори на всички времена“.

Концертът е включен в абонаментен цикъл "Класично и патетично"