БРАМС - специален концерт

Жан-Жак Канторов диригент
Светлин Русев цигулка
Франсоа Салк виолончело

Йоханес БРАМС (1833-1897) - Концерт за цигулка и оркестър D-Dur,  oп. 77 (1878)
Allegro non troppo
Adagio
Allegro giocoso , ma non troppo vivace – Poco più presto
Йоханес БРАМС - Концерт за цигулка, виолончело и оркестър A-moll,  oп. 102 (1887)
Allegro
Andante
Vivace non troppo

Единствения си цигулков концерт Йоханес Брамс композира по време на лятната си ваканция през 1878, прекарана както обикновено в южноавстрийското градче Пьортшах на Вьортерзее. Спокойната провинциална обстановка очевидно е действала добре на Брамсовото вдъхновение, при това – в определена посока. Предишното пребиваване в Пьортшах донася Втора симфония; сега, сякаш от останалото неизчерпано ре-мажорно вдъхновение възниква Концертът оп. 77. Посветен е на – и предназначен за Йозеф Йоахим, не само блестящ цигулар, но и доверен приятел на Брамс, човек, свързал го с Роберт и Клара Шуман. Известно е значението на тази среща за младия хамбургски музикант. Естествено е да допуснем, че Брамс се ползвал от съветите на Йоахим, известно е също, че това не е ставало без съпротива и съмнение. И така, в битката на прогресивната композиторска мисъл и предпазливата консервативност дори на големия виртуоз се ражда творба, за която фон Бюлов казва, че ако Концертът на Макс Брух е концерт за цигулка, то опусът на Брамс е концерт против цигулката.  Но „какво ме интересува Вашата цикулка?“, както отговорил второто от трите големи Б в немската музика на жалбите на своя личен квартетист Игнац Щупанциг. Става дума за ван Бетовен, разбира се…
 Както и при останалите съчинения на Брамс в концертния жанр, тук може, и трябва да се говори по-скоро за симфония със солиращ инструмент. Подобна симбиоза говори повече за сътрудничество на солист и оркестър, отколкото за някакво противопоставяне или схватка. Творбата като че ли се разгръща в триптих от блаженства: блаженството на съзерцанието и на волята, блаженството на молитвата и блаженството на танца. Сходствата с Втора симфония са много и явни – започват още с първата тема, построена по Бетовенов маниер по тоновете на мажорното тризвучие (тук – с мека проходяща кварта пред  терцовия тон, които образуват характерен акорд  „с прибавена секста“ ). Но веднага след полукаденцата Брамс прави гениален ход чрез неподготвената поява на До-мажорната хармония. Подобни хармонически колапси ще чуем и във втората част. Унисонни тотеми прорязват меката атмосфера, а един характерно ритмизиран акордов мотив се появява с внезапността на Жокера от Игра на карти от Стравински! И се появява винаги в критичните моменти на формата. Не може да не изразим възторга си и от драматичните нонови скокове на солиста в кулминацията – ето нещо необичайно, ето нещо наистина, слава Богу „против цигулката“!  Микроритмическият мотив от осмина и две шестнайсетини, който играе важна роля в разработката на частта също е познат от пулсиращите остинати в разработката на Първа част на Втора симфония; след каденцата на Йохаим, всичко приключва с кода, която се въззема от нежен унес до най-голяма решителност. Втората част със струящите фигурации на солиста върху хоралната основа на духачите напомня както хорална прелюдия от Бах или Фробергер, така и Романса от Четвърта симфония на Шуман – а най-точно – комбинация от двете. Средният раздел е един от най-възвишените и заедно с това, ритмически най-смели моменти в творчеството на Брамс. Брамсов „апотеоз на танца“ – ту необуздан, ту церемониален – такъв  е финалът на Концерта, чийто al’ongaresе характер навярно е свързан и с народността на Йоахим.

Композиран през лятото на 1887 и изпълнен за първи път на 18 октомври същата година, Концертът за цигулка, виолончело и оркестър оп. 102 е последната пиеса на Йоханес Брамс, написана за оркестър. При писането, авторът е изпитвал известни тревоги, свързани с това, че експонира два инструмента, които „не са негови”, които не владее. Концертът е писан за челиста Роберт Хаусман и за стария Брамсов другар Йозеф Йоахим. Някои Брамсови биографи смятат, че Концертът е предназначен да послужи като ръка, протегната за помирение към Йоахим, след период на влошени взаимотношения между двамата приятели. Скъсването (временно) е следствие от развода на Йоахим и факта, че Брамс заема страната на бившата му съпруга. Известно е също, че написването на този уникален дуо-концерт е донякъде и плод на Брамсовото одобрение на человия концерт от Дворжак. Много неща са характерни за концерта: заявяването на солистите с бурна начална каденца – такава каденца, само че accompagnata предшества и изложението на главната тема от солиста в Първа част на Цигулковия концерт;, третирането на на цигулката и челото като единен, разширен струнен инструмент, суровата икономичност на тематизма. Интересно е, че един от основните мотиви в първа част се образува от пермутациите на тоновете ми, фа и ла (E-F-A), което се тълкува като музикален превод на абревиатурата на личния девиз на Йоахим: Свободен, но самотен (Frei Aber Einsam). Брамс предава ръкописната партитура на Йоахим с надпис „ на този, за когото е написан”. Композиторът сам дирижира премиерата. Клара Шуман не харесва творбата, намирайки, че „не позволява на инструментите да блеснат”. Друг критик намира Концерта за една от „най-недостъпните (или неприветливи) и лишени от радост Брамсови пиеси”.
Последното мнение – поне според мен – е всъщност комплимент към тази действително сурова, лишена от фамилиарност композиция. Очевидно е обаче, че особена, трудна радост и публиката, и изпълнителите откриват в Концерта, понеже и до днес той една от най обичаните и предпочитани пиеси от симфоничния репертоар.
 …И дълго ще отеква трепетната изненада от неочаквания, но поразително красив и елегантен прощален жест на солистите в самия край на баладичната бавна част. Жест, който директно предсказва късната интимност на оп. 118 и 119.

Концертът е включен в Абонаментен цикъл "Солистите"