Млади амбициозни певци въведоха модернизма на сцената на Метрополитън опера
- Събота, 17 Януари 2009 22:59
Младите певци винаги са присъстваха спокойно в графика на Метрополитън опера ,но никога не са били подкрепяни в желанието си да изпълняват, атонални съвременни произведения за глас и камерен ансамбъл.По време на дългогодишната си връзка с Метрополитън опера, Джеймс Ливайн променя тази нагласа, особено през последните 10 години, когато амбициозни млади певци изпълняват модерен творби в концерти с камерения ансамбъл на Метрополитън Опера.
Всичко започнало в един неделен следобед в Залата Занкел на последният концерт на инструменталната група на операта.Грация Доронцио изпълбява две изискани творби за глас и камерен ансамбъл от италианското модернист Луиджи Далапикола. Грация Доронцио е италиански сопрано от Програмата за развитие на млади артисти Линдеман асоциирана от Метрополитън опера ,която скоро ще направи дебюта си на сцената на Метрополитън в малката роля на графиня Сепрано в "Риголето" на Верди.
Предполагаме, че когато талантливата Доронцио е била малка и е мечтаела да пеене на сцената на Метрополитън,тя едва ли си е представяла,че ще пее Далапикола под палката на г-н Ливайн. Но Далапикола,(починал през 1975 г) е първият италиански композитор изпозващ 12-тонната техника и останал в итсалианската история като основоположник на техниката и я е въвел в пеенето и талианският лиризъм.
"3 поеми" за сопран и камерен оркестър (1949 г.) поставя вокални
предизвикателства чрез своите импулсивни,туптящи мелодични линии и неспокоен ритъм. Но музиката също иска глас с мека,матова топлота и експресивни интензивността какъвто е на гласа на сопраното Доронцио.
В първото действие, "Цвете дадено на дъщеря ми," по поемата на Джеймс Джойс, стихотворението е преведено на италиански от Eугенио Монтале, е красива творба, с тъжни вокални линии и мъдрост на просветление,писана за 13 различни инструменти. Музика,създадена да разсее твърдението сред слушателите,че 12-тонната система не може да звучи красиво.
"Commiato" на Далапикола за сопран и ансамбъл (1972), творба едновременно страстна и енергична, рисува всъщност страдание и в пет движения. Въпреки, че работата е предимно строго написана на свещен текст, тя започва и завършва викове на "Ах!" над инструменталните фрагменти. Г-жа Doronzio отново е прекрасна. Г-н Ливайн успява да извлече най-красивите и въздействащи звуци и на двете произведения от своите отлични музиканти.
